Душата му – море в безбрежния
простор на времето.
Ще стигне ли брега, малкото
красиво цвете, което в свян се дави?
Самотнико помни, че там, където
свършва времето,
надеждата открива пропасти.
А там, където ти си спрял –
започва приливния залп
към твойто бъдеще.
Когато те боли, не значи че си паднал,
ти сам избираш болката.
А твоят жест стои неразгадан,
защото всички вярват,
че ще те сломи покварата.
Ще те помилва утрото
със свежия си дъх.
Ще те забрави миналия ден,
който те гледаше със зли очи.
Ти няма да си сам, ти пак ще си обичан.
Защото някой като теб, самотнико,
ще трябва да пребори
различните лица на злото,
преди да е обсебило и други като теб.